Задължителен имунизационен календар

"Имунизационен календар на Република България" е утвърдената от министъра на здравеопазването схема на приложение на задължителните планови имунизации и реимунизации, която включва подлежащите възрастови групи, видовете препарати, сроковете и начина на приложението им[1].

Важно! Информацията в сайта не отменя посещението Ви при личен лекар.


[1] НАРЕДБА № 15 ОТ 12 МАЙ 2005 Г. ЗА ИМУНИЗАЦИИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, издадена от Министерство на здравеопазването; изм. и доп. ДВ. бр.38 от 12 Май 2017г.

Хепатит Б

Информация за заболяването хепатит Б

Хепатит Б  е остро инфекциозно заболяване, коетo уврежда черния дроб и се причинява от хепатит Б вирус, открит през 1976 г. от д-р Барух Блумберг. Заразяването с вируса става най-често по кръвен и полов път и вертикално от майка на новородено. Заболяването се характеризира с две форми - остра и хронична. При острата форма организмът обикновено се изчиства от вируса и се развива имунитет, докато персистирането на инфекцията повече от 6 месеца води до развитие на хроничен хепатит. При хроничен хепатит Б инфекцията може да протече безсимптомно и да разберем, че сме носители на вируса едва след 5, 10 и повече години. През това време инфекцията с вируса уврежда черния дроб, което може да доведе до развитие на цироза и/или рак на черния дроб. Повече от 780 000 души умират от усложненията на хепатит Б всяка година[1]. Децата са особено застрашени, тъй като заразяването с вируса в детска възраст в повечето случаи протича безсимптомно и води до развитие на хроничен хепатит с всички последствия от това[2].

Информация за ваксината срещу хепатит Б

Ефективен начин за предпазване от заразяване е прилагането на ваксина. Активната  съставка на ваксината е повърхностният вирусен антиген (HBs), получен по биотехнологичен път – затова няма опасност от заболяване от хепатит Б (ваксината не съдържа вирус!). Защитният ефект на ваксината се дължи на изграждане на антитела срещу HBs – антигена от организма на ваксинирания. Първата ваксина срещу хепатит е създадена през 1978 г., а за първи път ваксина срещу заболяването е била достъпна през 1982 г. През 1986 г. е пусната на пазара хепатит Б ваксина, произведена чрез рекомбинирана ДНК технология, а втора ваксина от същия тип е била произведена през 1989 г.[3] В България през 1988 г. за първи път започва да се прилага ваксинопрофилактика за предпазване от хепатит Б, първоначално сред рисковите групи - най-вече медицински кадри. През 1992 г. ваксината е въведена в Задължителния имунизационен календар, като първата доза се поставя на новородените в родилните домове до 24 ч. след раждането. Ваксината срещу Хепатит Б се прилага в 3-дозова схема (0-1-6)или в 4-дозова схема (0-2-3-4), когато е част от шесткомпонентната ваксина.

Ползите от приложението на ваксината могат да се видят от следващата графика, която изобразява заболяемостта от хепатит Б през годините, като в графиката личи рязко и устойчиво понижение на заболяемостта след 1992 г., когато е въведена задължителната имунизация срещу заболяването[4].

Състав на ваксината срещу хепатит Б

Ваксина срещу хепатит Б може да се прилага самостоятелно, както и като компонент от шествалентната ваксина. Състава на ваксината срещу хепатит Б можете да откриете тук, а повече за състава на шествалентната ваксина ще намерите тук.


[1] Lozano R, Naghavi M, Foreman K, Lim S, Shibuya K, Aboyans V, Abraham J, et al. Global and regional mortality from 235 causes of death for 20 age groups in 1990 and 2010: a systematic analysis for the Global Burden of Disease Study 2010. Lancet 2012;380:2095-2128.

[2] CDC Viral Hepatitis - Hepatitis B Information last updated: May 31, 2015 /http://www.cdc.gov/hepatitis/hbv/index.htm

[3] WHO Hepatitis BFact sheet N°204 Updated July 2015.

[4] Nadezhda, V. "Viral Hepatitis B Registered In Bulgaria In2012-2013 Among Persons 0-19 Years OfAge: Epidemiological Analysis". Departement of Epidemiology and Communicable DiseasesSurveillance, National Centre of Infectious and Parasitic Diseases, Sofia.

Туберкулоза

Информация за заболяването туберкулоза

Туберкулозата е хронично протичащо специфично възпалително заболяване, което поразява предимно белите дробове, но може да засегне и централната нервна система, лимфните съдове, храносмилателната система, костите, ставите и дори кожата.

Причинителят на туберкулозата е Mycobacterium tuberculosis, наречен още бацил на Кох. Той се намира навсякъде в околната среда. Източник на заразата е болният от туберкулоза, който отделя бацили при кашляне[1]. Възприемчивостта към заболяването е всеобща, като ако не се осигури ефикасно лечение, леталитетът при случаите на активна туберкулоза е до 66%. БЦЖ ваксината е най-ефикасният начин за борба срещу разпространяването на заболяването в детска възраст[2].

Информация за ваксината срещу туберкулоза

БЦЖ ваксината е най-старата съществуваща ваксина и единствена против туберкулоза (ТБ) засега.Чрез прилагането й се изгражда стабилен имунитет срещу туберкулозния причинител и се предотвратява развитието на болестта. За целта се използват инактивирани живи бактерии. Тя е най-широко използваната ваксина в света, като с нея са ваксинирани над 90% от всички деца в световното население[3].

БЦЖ ваксината се прилага строго вътрекожно, като предпочитаното място е делтоидната област (в рамото). При правилно прилагане, в 95% от случаите се развива лека локална реакция (зачервяване, оток), която преминава и се наблюдава формиране на малък белег до 3-тия месец. Белегът е маркер за проведена ваксинация, но не и маркер за протекция. Първичната имунизация се извършва от 48-мия час от раждането. Ваксината е противопоказана при новородени, които са ХИВ-позитивни, както и при лица с имунен дефицит.

След навършване на втория месец ваксината при новородените се прилага след изследване на туберкулинова чувствителност с пробата на Манту (вътрекожно се инжектира 0,1 ml туберкулин, съдържащ 5МЕ PPD (пречистен протеинов дериват) в областта на предната повърхност на горната трета на предмишницата. При отрицателна реакция (инфилтрат ≤ 5 мм) се прави ваксина, но не по-късно от 15 дни след извършване на пробата. На 7-месечна възраст бебето се проверява за наличие на белег след ваксинация. На деца без белег се прави проба на Манту и отрицателните се имунизират. Реимунизации се извършват на 7 г. и 11 г. - до 15 дни след отрицателно Манту.

Туберкулозата е заболяване, известно от древността. Най-ранните сигурни доказателства за това датират от епохата на плейстоцена. Открити са фрагменти ДНК от причинителя на заболяването в кост на бизон, живял в Северна Америка и боледувал от туберкулоза преди 17 500 – 18 000 години[4]. Все още не е ясно дали човекът се е превърнал в чувствителен за заболяването вид, заразявайки се от домашните животни, или е настъпил точно обратният процес[5]. Началото на същинското проучване на туберкулозата се поставя с труда „Медицински канон“ на Авицена от 1020 г.[6] През 1890 г. Робърт Кох получава за първи път туберкулин и го описва като „водно-глицеринов извлек на туберкулинова култура“. Кох съобщил за възможно профилактично и даже лечебно действие на туберкулина.

От 1906 г. Албер Калмет (френски лекар и бактериолог) и Камил Герен (ветеринарен лекар) започват проучвания по разработка на ваксина срещу туберкулоза. За първи път ваксината се прилага през 1921 г. във Франция на новородено, а впоследствие започва да се прилага масово в цялата страна и целия свят[7]. Ваксината е единствен ефективен начин за борба с туберкулозата. И понастоящем (почти век след внедряването й в практиката) използването на БЦЖ води в световен мащаб до устойчиво спадане на заболяемостта – от 106 на 100 000 души през 1990 г. до 90,5 души на 100 000 през 2010 г.[8]

Повече за състава на БЦЖ ваксината можете да прочетете тук.


[1] World Health OrganizationTuberculosis Fact sheet N°104. Updated October 2015

[2]McShane, H. Tuberculosis vaccines: beyond bacille Calmette–Guérin. // Philosophical transactions of the Royal Society of London. Series B, Biological sciences 366 (1579). 12 October 2011. DOI:10.1098/rstb.2011.0097. p. 2782–9.

[3]Lawn, SD и др. Tuberculosis. // Lancet 378 (9785). 2 July 2011. DOI:10.1016/S0140-6736(10)62173-3. с. 57–72.

[4]Rothschild B, Martin L, Lev G, Bercovier H, Bar-Gal G, Greenblatt C, Donoghue H, Spigelman M, Brittain D. Mycobacterium tuberculosis complex DNA from an extinct bison dated 17,000 years before the present. // Clin Infect Dis 33 (3). 2001. DOI:10.1086/321886. с. 305–11.

[5] Pearce-Duvet J. The origin of human pathogens: evaluating the role of agriculture and domestic animals in the evolution of human disease. // Biol Rev CambPhilosSoc 81 (3). 2006. DOI:10.1017/S1464793106007020. p. 369–82.

[6]Y. A. Al-Sharrah (2003), „The Arab Tradition of Medical Education and its Relationship with the European Tradition“, Prospects 33 (4), Springer.

[7]McShane, H. Tuberculosis vaccines: beyond bacilleCalmette–Guérin. // Philosophical transactions of the Royal Society of London. Series B, Biological sciences 366 (1579). 12 October 2011. DOI:10.1098/rstb.2011.0097. p. 2782–9.

[8]Регистрирани новооткрити случаи с туберкулоза на 100 000 население за периода 1990-2010 г. НЦОЗА.

Полиомиелит

Информация за заболяването полиомиелит

 

Полиомиелитът (наричан още детски паралич) е остро вирусно инфекциозно заболяване при хората, което се предава по фекално-орален път. Източници на заразата са болните хора и вирусоносителите. Характеризира се с възпалителни изменения на сивото вещество на гръбначния мозък, вяли атрофични парализи, тежко протичане и висока смъртност. Причинява се от полиомиелитни вируси от род Enterovirus. Засягат се предимно деца на възраст от 1 до 5 години[1].

Детският паралич е познат отпреди повече от 3500 години. Древноегипетски изображения показват иначе изглеждащи здрави хора с изсъхнали крайници и деца да ходят с бастуни в ранна възраст[2]. До 1954 г., когато започва имунизацията срещу това заболяване, полиомиелитът е бил широко разпространен. След въвеждането на живата полиомиелитна ваксина заболяемостта е понижена рязко. Днес се наблюдават единични спорадични случаи и много рядко епидемични взривове. Световната здравна организация обявява, че борбата с полиомиелита се намира в последния етап преди ликвидирането му[3]. В България най-висока заболяемост е регистрирана през 1947 г. След въвеждането на масова имунизация през 1959 г., заболяемостта рязко спада, а последният случай на полиомиелит е регистриран през 1970 г. Наблюдавани са обаче два пробива в колективния имунитет: през 1966-1967 г. – с 49 заболели, и през 1991 г. – с 46 заболели. И при двата случая са засегнати основно неимунизирани и непълно имунизирани деца от малцинствен произход. Пропускането на редовните имунизации сред някои малцинствени групи обрича децата на риск да развият редица ваксинопредотвратими инфекции, какъвто е и полиомиелитът[4].

Информация за ваксината срещу полиомиелит

Полиомиелитът е едно от малкото заболявания, за което има едновременно жива (атенюирана – OPV) и убита (инактивирана – IPV) ваксина. След третата доза 99% от децата са защитени и от трите типа полиомиелитни вируси. Вируснеутрализиращите антитела, изградени след имунизация с жива полиоваксина, предпазват от инфектиране с диви полиовируси, отделянето им с изпражненията и разпространението им сред хората, докато убитата ваксина срещу полиомиелит предотвратява засягането на нервната система от причинителите. Затова при епидемичен взрив OPV е средство на избор за бързо преустановяване на разпространението на дивите вируси. Внимание заслужава ваксиноасоциираният полиомиелит – VAPP (при приложение на OPV). Макар и много рядко, у ваксинираните с първи прием OPV или при техните неимунизирани или неимунни контакти може да се развие ваксиноасоцииран полиомиелит, който клинически е неразличим от полиомиелита, причинен от дивите вируси. Приема се, че е резултат на генетичната нестабилност на полиовирусите, с поява на мутации или „връщане“ на ваксиналния вирус към по-вирулентен щам. По данни на СЗО за периода 1970-1984 г. в 13 страни честотата на VAPP е 1 случай на 3,2 млн. приложени дози.

В България (от 2007 г.), както и в повечето държави в света, се прилагат инактивирани ваксини IPV. В страната ваксината се предлага като фиксирана комбинация с други ваксинални антигени: дифтерия, тетанус, коклюш, хепатит Б, хемофилус инфлуенце тип Б. IPV запазва своята имуногенност в комбинираните ваксини и не потиска имунния отговор спрямо другите антигени.

Повече за състава на четирикомпонентната ваксина ще намерите тук, за петкомпонентната ваксина - тук, и за шествалентната - тук.

[1]Cohen JI. Chapter 175: Enteroviruses and Reoviruses. // Harrison's Principles of Internal Medicine. 16th. McGraw-Hill Professional, 2004.ISBN 0071402357. p. 1144.

[2]Daniel TM, Robbins FC (editors). A history of poliomyelitis. // Polio. Rochester, N.Y., USA, University of Rochester Press, 1997. ISBN 1-878822-90-X. p. 5–22.

[3]World Health Organization Poliomyelitis Fact sheet N°114, Updated October 2015.

[4]Корсун, Д. „Полиовируси – 102 години от откриването им, надежда за близка ерадикация”, сп. "Medinfo", бр. 10/2010 г. 

Дифтерия

Информация за заболяването дифтерия

Дифтерия, или дифтерит, е заболяване на горните дихателни пътища, характеризиращо се с възпалено гърло, слаба треска, и псевдомембрана (налеп) върху сливиците, фаринкса и/или носа. При леките форми на дифтерията може да има само кожни прояви. Причинител е Corynebacterium diphtheriae, аеробна грам-положителна бактерия. Дифтерията е силно заразна болест. Разпространява се при пряк физически контакт или по въздушно-капков път. До XX век е била широко разпространена, но след това е почти ликвидирана в развитите държави.

Информация за ваксината срещу дифтерия

Ваксината срещу дифтерия е част от многокомпонентните ваксини, включени в Задължителния имунизационен календар на България. Дифтерийният токсоид е една от най-безопасните ваксини. Тежките нежелани реакции са рядкост и не са описани алергични реакции, свързвани с дифтерийната компонента.

Повече за състава на многокомпонентната ваксина, част от която е ваксината срещу дифтерия, можете да прочетете тук.

Тетанус

Информация за заболяването тетанус

Тетанус е остро протичаща, незаразна ранева инфекция при човека и тревопасните животни (най-често). Причинява се от екзотоксини, отделяни от анаеробния микроорганизъм Clostridium tetani. Клинично заболяването се демонстрира с повишена рефлекторна възбудимост, тонични спазми на отделни мускулни групи или цялата мускулатура. Смъртността е много висока и се дължи на асфиксия в резултат на парализа на гръдната и диафрагмалната мускулатура. Проблем за общественото здравеопазване в развиващите се страни е майчиният и неонаталният тетанус, който се развива в резултат от неспазване на хигиена по време на раждане и често води до летален край. Въпреки че тези заболявания са ваксинопредотвратими - ако майките са редовно имунизирани срещу тетанус, такива случаи са чести. По данни на Световната здравна организация през 2013 г. от неонатален тетанус са починали 49 000 новородени в света[1].

Заболяването е известно от дълбока древност. За връзката му с предходни рани и последващо развитие на болестта са обръщали внимание лекари още от ранните цивилизации в Египет, Гърция, Индия и Китай. През IV век пр.н.е. пръв Хипократ описва клиничната картина на заболяването при собствения си син, който умира от тетанус. Същинското научно изследване на тетануса започва през втората половина на XIX век. Установена е връзката на тетануса с рана (Carte и Ruttoue, 1884), а Nikolaier възпроизвежда болестта след замърсяване на рана с градинска пръст. През 1923 г. френският имунолог Г. Рамон произвежда анатоксин за активна имунизация.

Информация за ваксината срещу тетанус

Активната съставка на ваксините срещу тетанус е тетаничният токсоид, получен от инактивиран чрез формалдехид токсин. Защитният ефект на ваксината се свързва с изработването на антитокcични антитела в отговор на въведения токсоид (антиген). Тeтаничният токсоид е един от най-ефикасните и безопасни биологични агенти. Тетанусът е почти напълно предотвратим чрез рутинна имунизация, но е тежко и животозастрашаващо заболяване при липса на условия за интензивно лечение. В икономически развитите страни рискът от тетанус, макар и малък, остава при възрастните без редовна реимунизация. Затова усилията за реимунизиране на всеки 10 години трябва да продължат с подчертано внимание към лицата над 60-годишна възраст. Препоръчително е при всички пациенти, потърсили медицинска помощ по повод нараняване или инфекция, да се прецени необходимостта от профилактика на тетануса.

Повече информация за състава на многокомпонентната ваксина, част от която е ваксината срещу тетанус, можете да прочетете тук.

[1] Maternal and Neonatal Tetanus (MNT) elimination:The initiative and challenges. Повече информация можете да намерите в страницата на Световната здравна организация тук: http://www.who.int/immunization/diseases/MNTE_initiative/en/

Коклюш

Информация за заболяването коклюш

Коклюш или още магарешка кашлица, е остро инфекциозно заболяване на дихателните пътища, причинено от пръчковидната бактерия Bordetella pertussis. Болестта се предава по въздушно-капков път. Засяга и възрастни, но основно възприемчиви към нея са малките деца и подрастващите. Заболяването се характеризира с постепенно засилваща се суха пристъпна кашлица и невъзможност пациентът да си поеме въздух по време на кашличния пристъп. Тежестта на инфекцията се определя от честотата и продължителността на пристъпите на кашлица, като при по-тежките случаи те са придружени от повръщане, гърчове и засягане на централната нервна система. Усложнения могат да възникнат при кърмачетата и малките деца, като най-сериозното от тях е бронхопневмонията.

Информация за ваксината срещу коклюш

Mасовото използване на коклюшната ваксина при децата силно намалява заболяемостта, но не и циркулацията на причинителя сред човешката популация. Основната цел на коклюшната ваксина е да предпази кърмачетата и малките деца от тежко протичащ коклюш и смърт. Затова поне 90% от кърмачетата по света трябва да получат първичната имунизационна схема от 3 дози комбинирана ваксина срещу дифтерия, тетанус и коклюш.

Съществуват 2 типа ваксина: целоклетъчна (wP) и ацелуларна (аP), като последната е базирана на високопречистени подбрани компоненти на бактерия-причинител. У нас ацелуларната коклюшна ваксина се въвежда през 2008 г., първоначално за реимунизация, а от 2010 г. и за първичната ваксинална схема. Според имунизационния календар на Република България ацелуларната коклюшна ваксина е компонент на комбинираните ваксини за задължителна планова имунизация, която се провежда на деца на навършена двумесечна възраст, и за задължителна реимунизация след навършване на 16-месечна възраст (но не по-рано от 1 година след 3-тия прием от първичната имунизация) и на 6-годишна възраст.

Чист щам от бактерията Bordetella pertussis е изолиран за първи път през 1905 г. от Жул Борде и Октав Женгу, които разработват и първата ваксина срещу болестта. През 1919г. Борде получава Нобелова награда за изследванията си, свързани с имунитета. Геномът на бактерията е напълно разчетен през 2002 г.

Повече за състава на многокомпонентната ваксина, част от която е ваксината срещу коклюш, можете да прочетете тук

Пневмококови инфекции

Информация за заболяването пневмококови инфекции

Нарастващата устойчивост на пневмококите към обичайно използваните антибиотици подчертава необходимостта от прилагането на ваксини за контрол на причиняваните от тях инфекции. Streptococcus pneumoniae е водещ етиологичен фактор на тежки заболявания и смърт при деца под 5 г. По данни на СЗО от 2005 г. всяка година по света от пневмококови инфекции умират 1,6 млн. деца, вкл. 0,7-1 млн. под 5-годишна възраст. В Европа и САЩ Streptococcus pneumoniae е причинител на около 30-50% от пневмониите, налагащи болнично лечение. Тежки пневмонии и менингити са най-честите заболявания, предизвикани в резултат на пневмококовите инфекции.

Информация за ваксината срещу пневмококови инфекции

У нас пневмококовата ваксина е задължителна за кърмачетата и препоръчителна при определени категории (лица над 50-годишна възраст, лица с имунодефицит, HIV и др.). Нежеланите реакции се изразяват в леки и преходни локални реакции: болка и зачервяване на инжекционното място, особено след 2-рата доза.

Повече за състава на ваксината срещу пневмококови инфекции можете да прочетете тук.

Хемофилус инфлуенце тип Б

Информация за заболяването хемофилус инфлуенце тип Б

Малко известно, но много сериозно заболяване, изявяващо се с пневмонии, менингити и артрити. Причинителят се настанява в назофаринкса (носната кухина и гърлото) на кърмачетата и малките деца и много рядко при възрастните. Възприемчивостта към инфекцията е подчертано възрастово обусловена – най-голяма на 6-7 месечна възраст, след което бързо намалява. В страни, където имунизацията не е рутинна, Хемофилус инфлуенце тип Б е основната причина за неепидемичен бактериален менингит до 1-годишна възраст. Дори при своевременно и адекватно лечение 3-20% от заболелите умират. Когато ресурсите са ограничени, леталитетът е по-голям, а при 30-40% от преживелите се наблюдават тежки остатъчни прояви. Ефективността на ваксината се свързва със способността й драматично да намалява носителството на причинителя в назофаринкса (само в 0,5–3% от кърмачетата)[1].

Бактерията се пренася чрез капките на назофарингеалните секрети и затова носителите са важен разпространител на микроорганизма. Рискови фактори за проява на заболяването са пренаселеност в дома, отглеждане на детето в детско заведение, някои хронични заболявания. Този риск значително намалява, ако детето е имунизирано според възрастта.

Информация за ваксината срещу хемофилус инфлуенце тип Б

Ваксините срещу хемофилус инфлуенце тип Б са препарати, съдържащи полизахарид на причинителя, свързан с белтъчен носител, с което се подобрява имуногенността й. Ефикасността и ефективността на ваксината са ясно демонстрирани във всички части на света, където тя е част от рутинните детски имунизационни програми. Не се наблюдават сериозни нежелани реакции след приложение на ваксината. При 25% от ваксинираните на инжекционното място се появява зачервяване, оточност и чувствителност за 1-3 дни. По-рядко се появяват температура или неспокойствие. Днес ваксината е компонент на комбинираните петвалентни и шествалентни ваксини за задължителната планова имунизация и реимунизация. Тя е препоръчителна и за лица с HIV инфекция и имунодефицит поради химиотерапия за лечение на злокачествени заболявания.

Повече информация за състава на петвалентната и шествалентната ваксина, част от които е ваксината срещу хемофилус инфлуенце тип Б, можете да прочетете тук и тук. 

[1] WHO-recommended surveillance standards for surveillance of selected vaccine-preventable diseases.

 

Морбили

Информация за заболяването морбили

Морбили (известна като дребна шарка) е инфекциозно заболяване, което се характеризира с обща интоксикация, възпаление на лигавицата на горните дихателни пътища, характерен макуло-папулозен обрив по кожата и усложнения от страна на дихателната система. Причинява се от РНК-вирус от рода MorbillivirusMeasles virus. Инфекцията се разпространява по въздушно-капков път. През втората половина на 20 век е въведена ваксинация срещу дребна шарка, която рязко снижава високата смъртност сред децата в световен мащаб. Морбили е едно от заболяванията, които според Световната здравна организация поетапно трябва да бъдат изкоренени в Америка, Европа, Близкия Изток и в световен мащаб до 2020 г.[1]

Още през IX век персийски лекар публикува едни от първите данни за заболяването. През 1757 г. шотландски лекар доказва, че морбили се причинява от инфекциозен агент в кръвта на пациентите. Разработването на ваксината започва през 1954 г. с опити за изолиране на вируса в кръвта на заразения. По-късно (1963 г.) Джон Ендърс и колеги създават първата ваксина срещу морбили, използвана първоначално предимно в САЩ. След въвеждането на ваксината през 1981 г. броят на регистрираните за една година случаи намалява с 80%. Заболяването е обявено за елиминирано в Съединените щати през 2000 г.[2]

Информация за ваксината срещу морбили

Чрез ваксинацията срещу морбили се цели предотвратяване на заболяването и на тежките усложнения. Индиректно ваксината намалява разпространението на вируса сред неваксинираните. Имунизацията срещу морбили се препоръчва за всички деца над 13-месечна възраст и възрастни, при които не е противопоказна. Обхващането на децата с 2 дози ваксина трябва да бъде стандарт на всички имунизационни програми. За контрол на морбили в света е необходимо постигане и поддържане на имунизационен обхват ≥93-95% във всички региони на СЗО.

Ваксината съдържа живи вируси, които са със силно понижена активност, поради което възможността за заразяване е сведена до минимум. Страничните явления и нежеланите реакции при морбилната ваксина са леки и бързопреходни. Те са резултат от размножаването на вируса и развитието на лека инфекция. В редки случаи се появява болка и напрежениe на инжекционното място до 24-тия час, последвани от лека температура. Около 7-12-ия ден в 5 % от имунизираните се наблюдава температура около 39º С за 1-2 дни, в 2% от имунизираните – преходен обрив. Морбилната ваксина не съдържа яйчен протеин и затова може да се прилага на деца с алергия към яйца.

През 1993 г. ваксината срещу морбили е включена в имунизационния календар на Република България в комбинация с ваксини срещу рубеола и епидемичен паротит (триваксина).

Повече за състава на многокомпонентната ваксина, част от която е ваксината срещу морбили, можете да прочетете тук.

[1]WHO MeaslesFact sheet N°286  Updated November 2015

[2] CDCMeasles (Rubeola) Measles History Pre-vaccine Era

Рубеола

Информация за заболяването рубеола

Рубеолата е инфекциозно заболяване, което се предава по въздушно-капков път от болен на здрав човек. Боледуват предимно децата, като мнозинството от хората на 20-годишна възраст вече имат имунитет. 

Причинителят на рубеола прониква в организма през лигавицата на дихателните пътища. Оттам той попада в кръвта, чрез която достига до кожата и лимфните възли. Заболяването протича като цяло сравнително леко, с обрив, температура, гадене и лек конюнктивит. Обривът се среща в 50-80% от случаите и продължава 1-3 дни. Обикновено започва от лицето и шията, след което преминава надолу по тялото. Характерно е също и подуване на лимфните възли зад ушите и в областта на шията.

При заразяване на бременна жена, особено в първите 3-4 месеца на бременността,  рискът от инфектиране на плода е 90%. Това създава голям риск за спонтанен аборт, мъртво раждане или раждане на дете с тежки вродени малформации[1].

Информация за ваксината срещу рубеола

Ваксината срещу рубеола е въведена в България през 1989 г., но първоначално се е прилагала само при жени, поради повишения риск за плода при инфектиране по време на бременност.

Рубеолната ваксина съдържа жив атенюиран вирусен щам. Прилага в комбинация с ваксини срещу морбили и епидемичен паротит. Ефективността й е демонстрирана чрез елиминиране на рубеолата и вродения рубеолен синдром в Северна Америка и някои Европейски страни (Швеция, Финландия) посредством достигане и поддържане на висок ваксинален обхват[2].

Повече за състава на многокомпонентната ваксина, част от която е рубеолната, можете да прочетете тук.

[1] WHO Rubella Fact sheet N°367 Updated November 2015.

[2] Аргирова, Р. „За ваксините и ваксинациите“, БАСПСЗ, София, 2013. Повече информация ще намерите тук: http://www.safesex.bg/images/PDF/vaccines_ok.pdf

Епидемичен паротит (заушка)

Информация за заболяването епидемичен паротит (заушка)

Епидемичният паротит или още заушка е остро инфекциозно заболяване. Характеризира се със засягане на околоушните слюнчени жлези, умерено изразени токсични поражения и доброкачествено протичане. По-рядко се атакуват други жлезисти органи - полови жлези, панкреас, както и централната нервна система, като се предизвикват съответните възпаления на органа. Източникът на зараза е болен човек. Причинителят е вирус, който се предава по въздушно-капков път и по-рядко по контактно-битов. Заболяването е разпространено повсеместно и се проявява спорадично или под формата на епидемични взривове. Боледуват основно деца или лица в младежка възраст.

Пръв Хипократ описва паротитна епидемия на остров Тасос. През XVI век френският хирург Амброаз Паре отбелязва, че заболяването е заразно и описва точната му локализация. За първи път вирусът е изолиран през 1934 г. Първите живи ваксини са създадени в САЩ през 1954 г.[1]

Епидемичният паротит е заболяване, което е разпространено в цял свят, независимо от климатичните условия. След въвеждане на имунизацията броят на заболелите значително намалява. В България броят на заболелите в периода 1955-1975 г. е значителен. В някои от годините числеността надхвърля дори тази на заболелите от дребна шарка. Ваксината срещу епидемичен паротит е въведена у нас през 1974 г. През периода 1982–1986 г. плановата имунизация е преустановена. Това води до рязко увеличаване на броя на заболелите, които с въвеждането на нова ваксина чувствително намаляват и през 1995 г. спадат до 66 случая за цялата година. През 1997 г. се наблюдава нов пик от 5465 заболели - пряк резултат от наличието на неимунизирани деца от предходни спирания на ваксинацията[2].

Информация за ваксината срещу епидемичен паротит (заушка)

В България се провежда имунизация с жива ваксина. Използва се тривалентна ваксина срещу епидемичен паротит, морбили и рубеола. Прилага се на деца на 13-месечна възраст. Реимунизация се прави на 12-годишна възраст.

Повече за състава на многокомпонентната ваксина, част от която е ваксината за епидемичен паротит, можете да прочетете тук.

[1]Centers for Disease Control and Prevention. Mumps. Epidemiology and Prevention of Vaccine-Preventable Diseases. Atkinson W, Wolfe S, Hamborsky J, eds. 12th ed. Washington DC: Public Health Foundation, 2011. Accessed 7/31/2014.

[2]ПРОУЧВАНЕ ЕФЕКТИВНОСТТА НА МАСОВАТА СПЕЦИФИЧНА ИМУНОПРОФИЛАКТИКА ПРИ ЕПИДЕМИЧНИЯ ПАРОТИТАВТОРЕФЕРАТ, Плевен, 2010М. Карчева

 

Кога се счита, че е завършена имунизацията по Задължителния имунизационен календар?

Имунизацията се счита за завършена при: 

  • три приема рекомбинантна ваксина срещу хепатит тип Б; в случаите, когато за изпълнение на Имунизационния календар се прилагат многокомпонентни ваксини, съдържащи ваксина срещу хепатит тип Б, приемите й са четири
  • три приема комбинирана ваксина срещу дифтерия, тетанус и коклюш с ацелуларна коклюшна компонента и дифтерийна компонента с пълна имуногенност
  • три приема инактивирана полиомиелитна ваксина
  • три приема конюгирана ваксина срещу хемофилус инфлуенце тип Б инфекции
  • три приема конюгирана ваксина срещу пневмококови инфекции
  • един прием на комбинирана ваксина срещу морбили, паротит, рубеола

При всички здравноосигурени лица с избран личен лекар задължителните профилактични имунизации се извършват от личния лекар след преглед в деня на ваксинирането и са безплатни за пациента. 

За здравноосигурени лица, които не са упражнили правото си на избор на личен лекар, задължителните имунизации могат да бъдат извършени безплатно в имунизационния кабинет на всяка Регионална здравна инспекция на територията на областните градове[1].


[1]Задължителниимунизации и реимунизации http://www.mh.government.bg/bg/informaciya-za-grazhdani/imunizacii/

Имунизации

  • всички новородени – имунизация срещу туберкулоза (след 48-мия час) и срещу хепатит Б (до 24-тия час) в родилния дом
  • на 1-месечна възраст – II-ри прием срещу хепатит Б, ако хепатит тип Б ваксината не е в състава на многокомпонентна ваксина
  • на 2-месечна, 3-месечна и 4-месечна възраст – първична имунизация с 3 приема многокомпонентна ваксина срещу дифтерия, тетанус, коклюш, полиомиелит, хемофилус инфлуенце тип Б инфекции и пневмококови инфекции, както и срещу хепатит Б, ако ваксината срещу хепатит Б е в състава на многокомпонентна ваксина
  • на 6-месечна възраст – III-ти прием срещу хепатит Б, ако хепатит тип Б ваксината не е в състава на многокомпонентна ваксина
  • между 7 и 10-месечна възраст на децата без белег от БЦЖ имунизацията в родилния дом се поставя БЦЖ ваксина след отрицателна проба Манту
  • на 13-месечна възраст – имунизация с комбинирана ваксина срещу морбили, рубеола и паротит

Реимунизации

  • на 12-месечна възраст – реимунизация срещу пневмококи
  • на 16-месечна възраст (но не по-рано от 1 година след 3-тия прием на първичната имунизация) - реимунизация срещу полиомиелит, дифтерия, тетанус, коклюш, хемофилус инфлуенце тип Б
  • на 6-годишна възраст – реимунизация срещу дифтерия, тетанус, коклюш и полиомиелит
  • на 7-годишна възраст - реимунизация срещу туберкулоза на лицата с отрицателна проба Манту
  • на 11-годишна възраст - реимунизация срещу туберкулоза на лицата с отрицателна проба Манту
  • на 12-годишна възраст - реимунизация срещу морбили, рубеола и епидемичен паротит и реимунизация срещу тетанус и дифтерия
  • на 17-годишна възраст - реимунизация срещу тетанус и дифтерия
  • при навършване на 25 години, както и на всеки 10 години - реимунизация срещу тетанус и дифтерия

При всички здравноосигурени лица с избран личен лекар задължителните профилактични имунизации се извършват от личния лекар след преглед в деня на ваксинирането и са безплатни за пациента. 

За здравноосигурени лица, които не са упражнили правото си на избор на личен лекар, задължителните имунизации могат да бъдат извършени безплатно в имунизационния кабинет на всяка Регионална здравна инспекция на територията на областните градове[1].


[1] Повече информация за адължителниимунизации и реимунизации можете да намерите тук: http://www.mh.government.bg/bg/informaciya-za-grazhdani/imunizacii/

Инструкции за родителя

Ако Вашето дете е болно, съобщете на личния му лекар. Той може да отложи временно прилагането на ваксината до пълното му оздравяване или при хронично заболяване - до подходящ момент за ваксинация. 

При първата имунизация на Вашето дете, поискайте от лекаря да впише данните в имунизационния паспорт в здравноосигурителната книжка на детето Ви. Винаги носете с Вас книжката при прилагане на ваксини. В имунизационния паспорт се нанасят поредните ваксинации, като се уточнява и точното название на използваната ваксина. Този документ ще ви е необходим и при записване на детето в детска градина, училище и др.

За всяка ваксина има противопоказания. Попитайте своя лекар дали Вашето дете има противопоказания за някоя ваксина.

Възможно е след ваксинация детето да повиши температура, да се появи оток и/или болка и леко зачервяване на мястото на убождането. Ако болката е значителна или температурата висока – уведомете веднага Вашия лекар. Той ще прецени дали е необходимо лечение. Не давайте без указания от лекаря каквито и да е медикаменти за снижаване на температурата или облекчаване на болката. 

Изключително рядко, в рамките на няколко минути до няколко часа, след ваксинацията е възможно да се наблюдават алергични реакции с различна степен на тежест. При поява на свиркащо дишане и задух, замайване, оток на гърлото (дрезгав или спаднал глас), уртикариален обрив, учестена сърдечна дейност - незабавно потърсете лекарска помощ. Влезте в контакт с Вашия лекар или съобщете на тел. 112.

Ако желаете да докладвате нежелана лекарствена реакция, моля, натиснте тук.

Преди да попълните формуляра за докладване на нежелана лекарствена реакция, моля, прочетете информацията за пациента и указанията за попълване, като натиснете тук.

Информация за ваксините Безопасност на ваксините

Препоръчителен имунизационен календар

Кампанията се организира от

Под патронажа на