Информация за заболяването ротавирусен гастроентерит

Ротавирусният гастроентерит е остро инфекциозно заболяване в кърмаческата и ранна детска възраст. Причинява се от ротавируси и протича с диария, повръщане и последващо обезводняване на организма, което налага болнично лечение^[1]. Заболяването представлява сериозен здравен проблем поради повсеместното си разпространение и голямата честота, с която засяга децата до 5-годишна възраст, независимо от техния социално-икономически статус. Всяка година вирусът взима около 450 000 жертви в целия свят. Механизмът на предаване е фекално-орален и се осъществява много лесно, като се има предвид интензивното контаминиране на средата с обилно отделящите се от болното дете заразни материи (при честото повръщане и многократни изхождания). Между децата, както и от децата на възрастните и обратно, предаването чрез замърсени ръце има основна роля за лесното разпространение на ротавирусната инфекция в различни детски колективи (ясли, градини, детски отделения на болници) и сред контактите в семейството. Съществуването на вируса е доказано още през 1943 г., а през 1974 г. Thomas Flewett описва вируса под електронен микроскоп, който според него изглежда като колело, откъдето произлиза и името на вируса (rota  на латински)^[2]. През 1998 г. е лицензирана и първата ротавирусна ваксина. Клинични проучвания в САЩ, Финландия и Венецуела са открили статистически значими сериозни нежелани ефекти и поради тази причина производителят оттегля от пазара ваксината още през 1999 г.^[3],[4]. През 2006 г. отново се  появяват ваксини срещу ротавирусна инфекция (два вида), които са доказали ефективността и безопасността^[5] си през последните 10 г.

Информация за ротавирусните ваксини

Неотдавна въведените в практиката ротавирусни ваксини са единственото сигурно средство за предпазване от заболяването, тъй като липсват специфични противовирусни препарати за лечение, а на практика е невъзможно да се спре разпространението на ротавирусната инфекция с обичайните хигиенни мерки. В САЩ започват рутинни имунизации през 2006 г. Хоспитализациите по повод на остър гастроентерит са спаднали с 16% до 2007 г. и с 45% до 2008 г. в сравнение с по-ранен период. Изследователите са изчислили, че с прилагането на ротавирусна ваксина  са предотвратени около 55 000 хоспитализации през 2008 г.^[6] Ротавирусните ваксини се прилагат перорално и се отличават с много добра поносимост и сигурен профилактичен ефект.  Рискът от тежко заболяване е най-голям при първата среща с вируса, ето защо възможно най-ранната защита има решаващо значение. В България регистрирани и позволени за употреба са две живи атенюирани ваксини. Едната ваксина има двудозов прием, а другата тридозов. Ваксинацията започва от навършени 6 седмици и трябва да завърши (за препоръчване) задължително до 24-седмична или 32-седмична възраст (в зависимост от вида на прилаганата ваксина). Благоприятен за ранното приложение на ротавирусните ваксини е фактът, че те са съвместими с плановите имунизации на тази възраст и могат да се дават едновременно с ваксини срещу дифтерия, тетанус и коклюш, хемофилус инфлуенце тип Б, инактивирана полиомиелитна ваксина, хепатит Б ваксина и пневмококова конюгирана ваксина^[7]. В своето специално становище от 1 февруари 2013 г. Световната здравна организация препоръчва ротавирусните ваксини за планова имунизация във всички страни. Прегледът на данните за Европа показва, че след оценка на проблема за здравните и икономически щети, свързани с разпространението на ротавирусния гастроентерит, масовото приложение на ротавирусните ваксини се възприема като единствен правилен подход и в държавите с високи хигиенни стандарти, като Великобритания, Белгия, Германия, Люксембург, Швеция и Финландия.

Информация за инфекция с човешки папиломен вирус  (Нuman papilloma virus/HPV)

Гениталната HPV инфекция се приема за най-честата полово предавана вирусна инфекция. На практика, почти всяка жена прекарва една или повече HPV инфекции, обикновено със започване на половата активност, като рискът нараства при по-голям брой партньори, общо и за конкретния период. Освен лесното предаване, за широкото разпространение на вируса допринасят и особеностите на имунитета при HPV инфекциите, които протичат до голяма степен „скрито” от имунната система на макроорганизма, тъй като имат локален характер и остават ограничени на ниво кожен и лигавичен епител. Имунният отговор при естествената инфекция е типово специфичен, но не винаги има протективен характер, т.е. първичната инфекция с HPV не е последвана от изграждане на стабилен имунитет и жената не е предпазена от повторно заразяване със същия или други типове HPV^[1]. По-голяма част от цервикалните HPV инфекции са транзиторни, без цитологични промени и клинична симптоматика. В около 20% от случаите обаче инфекцията не завършва със спонтанно оздравяване, а персистира и напредва – бавно и стъпаловидно, от ниско- и високо-степенна цервикална лезия към инвазивен карцином. Цервикалният карцином/рак на маточната шийка (РМШ) е едно от най-разпространените онкологични заболявания в световен мащаб. Той е водеща причина за ранна заболяемост и смъртност, тъй като засяга сравнително млади жени. В Европа РМШ е втората по честота форма на злокачествено заболяване при жените на 15-44 г., след рака на гърдата. При нелекувани жени периодът между инфектирането и развитието на РМШ се измерва с десетилетия, обикновено 20-30 години. Тъй като честотата на HPV инфекциите е най-висока на 16-20 г., най-засегнати от РМШ са жените над 40-годишна възраст^[2]. В исторически аспект човешкият папиломен вирус (HPV) е най-разпространената полово предавана инфекция. Връзката му с рак на маточната шийка е установена преди повече от 100 години, като първите целенасочени епидемиологични проучвания започват през 1960 г. В началото на 1980 г. в клетки от цервикален рак беше демонстрирано съдържание на  HPV DNA. Новите епидемиологични проучвания, които показват категоричната и  последователна връзка между HPV и рак на маточната шийка, бяха публикувани през 1990 г. Първата ваксина срещу HPV e лицензирана през 2006^[3].

Информация за ваксина срещу човешки папиломен вирус

Профилактичните ваксини срещу HPV са най-новото постижение на съвременната медицина в контрола на раковите заболявания чрез средствата на имунопрофилактиката. В България са разрешени за приложение две HPV ваксини. Те са субединични ваксини, получени с рекомбинантна технология – съставени са само от вирусоподобни частици и не съдържат вирусен генетичен материал, следователно не са инфекциозни. Прилагат се в тридозова схема, както при хепатит Б имунизацията. Данните от целенасочени клинични проучвания, които обхващат десетки хиляди момичета и жени над 9-годишна възраст, показват, че и двете ваксини се характеризират с добра поносимост и безопасност за всички възрасти, като най-честите странични реакции са предимно локални (в мястото на инжектиране) и бързопреходни. Главната прицелна точка на ваксините са двата най-чести онкогенни типа – HPV 16 и HPV 18. Едната ваксина е двувалентна ваксина, а другата е четиривалентна и включва още два антигена срещу ниско рисковите типове HPV 6 и HPV 11, причиняващи доброкачествени или нискостепенни лезии на цервикалния епител и аногенитални брадавици. HPV ваксините са профилактични ваксини, те нямат терапевтичен ефект върху вече настъпила инфекция или заболяване, ето защо при жените в по-напреднала възраст (сексуално активни) се очаква по-ниска ефикасност на HPV ваксините. Независимо от това, при тях имунизацията също е оправдана, поради факта, че естествената персистираща инфекция много рядко се свързва с повече от един тип HPV, докато ваксините осигуряват защита срещу два от най-разпространените онкогенни типове. У нас през 2012 г. беше разработена и одобрена от Министерски съвет Национална програма за първична профилактика на РМШ, според която основната целева група за имунизация са момичетата преди началото на полова активност – за нашите условия беше прието, че това са 12- и 13-годишните. Във връзка с изпълнението на програмата е въведена ваксинация по желание на родителите, като ваксината е безплатна.

Информация за заболяването грип

Грипната инфекция се причинява от грипни вируси, които са много заразни и изменчиви. Предава се по въздушно-капков път и това е причина за експлозивния характер на разпространението й. Периодичното възникване на грипните епидемии и пандемии, обикновено през зимния период, е в зависимост от нивото на колективния имунитет и природата на циркулиращите вируси, като за възникването им значение имат непрекъснатите промени в повърхностните антигени на вирусите. Тези промени налагат промяна в състава на грипните ваксини с включване на актуални щамове тип А и B за всеки следващ грипен сезон. През период от 9-39 г. може да настъпи поява на нов подтип грипен вирус, срещу който населението няма имунитет и той бързо придобива пандемично разпространение. Приблизително половината от случаите на грип тип А при възрастните протичат безсимптомно или като „простуда”. Същевременно, по време на грипни епидемии, тежки заболявания и смърт биват причинени от първична вирусна и вторична бактериална пневмония, както и от усложнения при възрастни лица и пациенти с хронични заболявания на сърцето, белите дробове, бъбреците, диабет или при имунокомпрометирани пациенти. Описанията на древните гръцки и римски лекари (Хипократ, Диодор, Тит Ливий и др.) свидетелстват за това, че грипът е бил разпространен още в дълбока древност. Първата достоверно описана пандемия е тази, наблюдавана през 1173 г., когато от заболяването са обхванати Италия, Германия и Англия. Грипът е най-широко разпространената инфекция в света. Според данни на A. Hirsch (от 1881 г.) от XII до XIX век в света са преминали 90 епидемии от грип и 15 пандемии. Най-добре са проучени пандемиите през 1889-1890 г. и 1918-1919 г. Пандемията от 1918-1919 г. е наречена „Испански грип“. Това е най-катастрофалната за човечеството пандемия от грип до момента - заболяват около 500 млн. души и над 50 млн. умират. България също е била сериозно засегната от тази пандемия.

Информация за ваксината срещу грип

У нас имунизацията срещу грип е препоръчителна за всички лица, навършили 65 год.; за тези с хронични заболявания и имуносупресивни състояния, за живеещите в организирани колективи и групите с повишен професионален риск от заразяване или имащи тесен контакт с рискови пациенти. Към последните две категории принадлежи и персоналът на лечебните, здравни и социални заведения. Съвременната практика доказва, че имунопрофилактиката с грипни ваксини представлява сигурна и високоефективна мярка за защита от заболяването и свързаните с него усложнения. Ето защо прогресът на националните програми за ваксинация срещу грип е предмет на наблюдение и оценка от страна на СЗО^[1]. В Европа, според препоръките на Съвета на ЕС от 22 декември 2009 г. относно ваксинацията срещу сезонен грип: “Държавите членки се насърчават да приемат и прилагат национални, регионални или местни планове за действие или политики, чиято цел е повишаване на ваксиналния обхват срещу сезонния грип, така че да се достигне възможно най-скоро, за предпочитане най-късно до зимния сезон на 2014-2015 г., обхват на ваксиниране 75% сред „хората в напреднала възраст“, а при възможност и сред другите рискови групи. Държавите членки се насърчават да подобряват ваксиналния обхват сред здравните работници.^[2]”  За имунопрофилактика на грипа се прилагат живи и убити ваксини. Те се произвеждат ежегодно, като съставът им се определя по препоръки от СЗО. Съдържат грипен вирус A(H3N2) и A(H1N1) и грипен вирус B. В България се прилагат само убити ваксини.

Информация за заболяването Хепатит А

Хепатит А или по-известен като „болестта на мръсните ръце“, представлява възпаление на черния дроб, което се причинява от вируса на хепатит А (HAV). Заболяването води до висока заболяемост и е важна причина за социални и икономически загуби. Разпространението на хепатит А през последните десетилетия бележи голям спад основно поради повишаване стандарта на живот и ваксинопрофилактиката. Хепатит А се предава по фекално-орален път, като източник на  заразата е само болният човек. Вирусът на хепатит А навлиза в организма през устата, размножава се в тялото и преминава в изпражненията, с които се отделя в околната среда. По време на активното си размножаване за определен период от време вирусът се намира в големи количества и в кръвта на болния. Заразяването с хепатит А става при попадане в устата на частици (най-често храна или вода), замърсени с вируси, като най-често това може да се случи при неспазване на добра лична хигиена или лоши хигиенни условия (мръсни ръце, контакт между отпадни и питейни води, замърсяване на питейни води с изпражнения и т.н.). Заразяването може да стане и чрез контакт с болния или предмети, докоснати и заразени от болния. При замърсяване на дадени водоизточници или заведения за обществено хранене, инфекцията бързо се разпространява между всички хора, попаднали в контакт със заразената вода или храна. В тези случаи се създават предпоставки за развитие на епидемии от хепатит А^[1]. За разлика от хепатит Б и С, хепатит А не причинява хронично чернодробно заболяване и рядко има фатален край. След инкубационен период от средно 14-28 дни, се появяват и първите симптоми: субфебрилна температура, неразположение, загуба на апетит, диария, гадене, дискомфорт в коремната област, потъмняване на урината и жълтеница (пожълтяване на кожата и бялото на очите). Децата под 6-годишна възраст обикновено не развиват клинични симптоми и само 10% от тях са с жълтеница. Сред по-големите деца и възрастните обаче инфекцията обикновено протича по-тежко и с изявени признаци, като жълтеница се появява при повече от 70% от случаите¹, а тежестта на заболяването и леталитетът са по-високи при по-възрастните пациенти. В исторически аспект вирусът на хепатит А е изолиран през 1973 г., като още тогава е докладвано, че хората са основният преносител и резервоар на вируса. През 1980 г. са направени и първите точни серологични и епидемиологични проучвания. През 1994 г. са регистрирани и първите ваксини срещу хепатит А, по-късно те стават част от рутинната имунизация на населението в САЩ, което спомага за значително намаляване на случаите на заболяването^[2].

Информация за ваксината срещу хепатит А

Профилактиката на хепатит А включва подобряване на санитарно-битовите условия и изграждане на навици за добра лична хигиена от детска възраст. Ваксинопрофилактиката е високоефективно средство за предпазване от заболяването. Почти 100% от хората развиват защитни нива на антитела срещу вируса в рамките на един месец след единична доза от ваксината. С цел да се гарантира по-дългосрочен имунитет (5-8 г.), производителите препоръчват да се приложат две дози ваксина в интервал между тях от 6-18 месеца. Милиони хора са били имунизирани в света без сериозни нежелани реакции. Ваксината може да се прилага като част от детските имунизационни програми, а също така и като препоръчителна ваксина при пътуващи. Трябва да се има предвид, че ваксината срещу хепатит А не е лицензирана за деца под 1-годишна възраст.

Информация за заболяването варицела

Варицелата , още известна като „дребна шарка“, e силно заразно заболяване. То се причинява от първоначален контакт с варицела-зостерния вирус (VZV). Той се среща по целия свят и при липса на ваксинационна програма, заразата засяга почти всеки човек до достигането му на средна възраст. Епидемиологията на заболяването се различава в умерения и тропичния климатичен пояс. Причините за тези разлики не са напълно ясни, но могат да бъдат съотнесени към свойствата на VZV (известно е, че е чувствителен към топлина), климата, гъстотата на населението и риска от струпвания (например, посещаване на детска градина или училище, както и броят на децата в едно семейство).

Основният път на разпространение е въздушно-капковия или при директен контакт с област от кожата, върху която има изменения, дължащи се на инфекцията (пъпки, мехурчета, изпълнени с течност или такива с нарушена цялост). При образуване на коричка от мехурчетата, изпълнени с течност, в хода на еволюция на заболяването, то изменението вече не е заразно. Коричката отпада в рамките на 7-10 дена и не оставя белег. Въпреки това, контактът с такава част от кожата трябва да се избягва, поради честото наличие на различни обривни елементи в даден участък. Първите симптоми на заболяването най-често се появяват в края на инкубационния период, които трае обикновено около 10- 21 дена. Те включват висока температура,  отпадналост, липса на апетит, и характерния сърбящ обрив, който обхваща цялото тяло, и много характерно - окосмената част на главата (скалпа). Обикновено варицелата се самоизолира и  не води до тежки вторични усложнения. Едно от най-честите усложнения е нагнояване на мехурчетата, изпълнени с течност. Те не трябва да се разчесват и разраняват.  Тежките форми се наблюдават по-често при кърмачета и имунокомпрометирани индивиди. При тях могат да възникнат усложнения от страна на дихателната система и централната нервна система. Последните имат сериозна прогноза.

След инфекцията вирусът остава скрит в нервните клетки и може да се активира отново, причинявайки херпес зостер - изява на VZV след прекарана Варицела. Това обикновено се наблюдава при хора над 50-годишна възраст или такива с нисък имунитет, като се характеризира с болезнен обрив, който може да доведе до трайно увреждане на нерва.

Информация за ваксината против варицела

Варицелата може да бъде предотвратена чрез ваксинация и множество вакцинационни формулировки на живата атенюирана ваксина, базирани на Oka VZV щама, налични от 1974 г. Ваксините срещу варицела се предлагат като единичен антиген или в комбинация с ваксина срещу морбили, паротит и рубеола.

---

World Health Organization, (2015, april 4). Vaccines and diseases.Varicella. Retrieved from www.who.int

Необходимостта от прилагането на необходими ваксини срещу много и различни болести налага въвеждането на „имунизационен календар” – хронологична схема на плановите имунизации и реимунизации, от раждането до най-късна възраст. Той се основава на съвременните научни познания в областта на инфекциозната имунология и епидемиологията. Принципите, по които се изгражда имунизационният календар, се подчиняват на изискването, да се осигури възможно ранното приложение на дадена ваксина, изпреварващо срещата на индивида с естествената инфекция (епидемиологичен принцип), и същевременно, определената имунизационна възраст да гарантира адекватен имунен отговор (имунологичен принцип)[1].

България е една от страните с изградени традиции в защитата чрез имунизации. Въведеният още през 50^-те години на миналия век Национален имунизационен календар непрекъснато се обновява в съответствие със световните и европейски стандарти.

Наред със задължителните имунизации, изцяло финансирани от държавата, в Наредба № 15 на МЗ от 12.05.2005 г. са предвидени и т.нар. препоръчителни имунизации, с които се цели защита на отделни групи от населението, уязвими по отношение на определени инфекции поради специфични възрастови, медицински, професионални или социални показания[2]. С напредъка на медицинската наука и разкриване на инфекциозната етиология на редица заболявания, вкл. онкологични (рак на черния дроб, рак на маточната шийка), както и в резултат от усъвършенстване на технологиите за получаване на ваксини, спектърът на препоръчителните имунизации непрекъснато се разширява. От друга страна, периодичното актуализиране на имунизационния календар е свързано с преминаване на част от препоръчителните имунизации, които са лично задължение, към групата на тези с осигурено държавно финансиране и така те стават общодостъпни.