Паметта на човечеството пази спомени за страдания и смърт, причинявани в течение на столетия от опустошителни епидемии. Чума, сифилис, едра шарка, петнист тиф. Векове наред хората са били безпомощни пред масовите инфекциозни заболявания, чиито невидими причинители стават известни едва през последната четвърт на 19 век.[1]

Първият лъч на надежда хвърля един английски лекар, създал първото ефикасно средство за предпазване от масова заразна болест. Името му е Едуард Дженър (1749–1823), а предложеното от него средство е ваксина срещу едра шарка[2]. Така Дженър поставя началото на предпазните ваксинации, които наред с лечението с антибиотици и успехите на диагностичната и противоепидемичната дейност доведоха до ликвидирането на едни и ограничаването на други заразни болести. Едно от най-големите постижения в тази посока е ликвидирането на многовековното епидемично заболяване едра шарка, което Световната здравна организация обяви на 8 май 1980 г. Заболяването изчезва благодарение на ваксините и стриктните политики за приложението им.[3]

Опити за ваксинация са правени много столетия преди Дженър. В Древен Китай и Древна Индия[4] събирали корички от обривите на болните от едра шарка, стривали ги на прах и след продължително съхранение ги втривали в носа на “ваксинирания”. Това ставало чрез намазване с тампон или вдухване чрез сребърна тръбичка. По българските земи може би цял век преди Дженър всеки септември старици “присаждали” заразен материал от болни от “сипаница” (едра шарка) на 4 или 5 места по кожата на деца ². Всички тези опити за ваксиниране са криели опасност – вместо да се създаде имунитет, се предизвиквала инфекция, която често водела до трагичен край. Дженър създава първия научен метод за предпазно ваксиниране. Той е ученик на известния анатом, хирург и физиолог Джон Хънтър (1728–1793). С практическа медицина се занимава от 1772 г., когато започва да работи като селски лекар в графство Глостършир. Наблюденията на Дженър в течение на 24 години го довеждат до важен извод – преболедувалите от шарка, разпространена по кравите, не се разболяват от едра шарка. При това шарката по кравите протича много леко при човека. По времето на Дженър едрата шарка е едно най-сериозните заболявания и намирането на сигурно средство срещу тази болест би помогнало на много хора. Английският лекар решава да опита. Годината е 1796. Първият ваксиниран е осемгодишният Джеймс Фипс. Дженър надрасква кожата на ръката му и втрива в нея материал от гнойните мехурчета на младата доячка Сара Нелм, болна от шарка по кравите. След няколко дни детето заболява леко и с оздравяването си получава имунитет[5].

Срещнала в началото неразбиране, ваксинацията срещу едра шарка се налага бързо в Англия, а след това и в цяла Европа. На нея започват да гледат като на спасение за човечеството. През 1799 г. в Лондон се създава Противовариолен институт – първото имунизационно учреждение в света, чийто пожизнен председател става Дженър. Почти всички научни дружества в Европа го избират за свой член. В негова чест се изработва и медал.

През 1798 г. Дженър пръв употребява думата „ваксина“. Той използва това понятие в единствено число, за да означи материала от болни от шарка по кравите (от лат. vacca – крава, variola vaccina – шарка по кравите). Отдавайки своето признание към Дженър, великият френски микробиолог Луи Пастьор през 1880 г. разпространява термина “ваксини” ⁷, като го използва за всички микробни препарати, които предизвикват изработване в организма на активен имунитет, т.е. на собствени антитела срещу съответния болестотворен микроб.

Осемдесет и четири години след Дженър, Пастьор обосновава научно общия метод за създаване на ваксини чрез отслабване на болестотворните свойства на инфекциозните агенти, като при това се запазва тяхната способност да създават имунитет (атенуация). Атенуацията се постига чрез неблагоприятни за микроба въздействия. Пастьор не само дава на медицината метод за получаване на нови ваксини, но и сам (в периода 1880–1885 г.) разработва ваксини срещу: холера по кокошките, червенка по свинете, антракс и бяс[6].

Сред първите държави, въвели задължителна ваксинация срещу едрата шарка, е и България. През 1881 г., с помощта на руската администрация, в Разград започва  производството на ваксината. От 1903 г. противовариолната ваксинация става задължителнa в България. От 1926 г. в страната не е отбелязан случай на едра шарка.

В исторически аспект възникването на различните ваксини е в пряка връзка с научно-техническия прогрес на човечеството. На фиг. 1 е представен кратък исторически преглед на възникването на различните ваксини.[7]